...ДОСАДАТА – Питам друсаш ли се?... Пияна не съм те хващала, ама… Друсаш ли се?...

ИРИНА – ... Че ти не знаеш ли!?...

ДОСАДАТА – Явно не знам...

ИРИНА – Какво ли знаеш...  Може ли да ми задаваш такива въпроси... Тия неща се усещат, ако малко се интересуваш от децата си... дай  eдна цигара, че моите свършиха, мерси... що си такава, не мога да разбера, съдия от класа, пък... ако можеш да се чуеш и видиш отстрани –  стогодишна лелка от музея, ти мен питала ли си ме къде искам  да ходя  и  какво да  правя,  по–добре да се надрусам, отколкото да те слушам, ти по кои улици ходиш, майка ми,  ако искам, пред училище  продават каквато дрога се сетиш, и в тоалетните пушат, и се боцкат, ма не искам, пробвах един–два пъти, не е мойто, все едно гледаш през перде – хем си тук, хем те няма, менте живот е това, искам да го усещам с всичките  си  сетива, момчетата много повече ми харесват, така мускули да си имат, и муцунката да я бива, да ги стиснеш, да натежат  върху  теб,  потни  и  задъхани, и  да  се побърквате,  и  цялата нощ  да  се не сещате за спане, и цял ден само за това да мислиш, и само като ги видиш да се разтрепериш,  една вечер миналото лято един сладур ме пресреща в тъмното пред къщи, перчи се такъв, ама го страх, много жега, той само по потник и гащета, висок и як, жесток, натисна ме плътно в ъгъла, дай си джиесема – вика и да не си гъкнала, може, казвам, нямаш проблем, ама първо ще ме изчукаш, ей тук отзад във двора, кефиш ме, кат те гледам къв си готин и шат, награбих го за чатала  –  м-м-м, да-а и там си го  биваше, кат  се сви  тоя глупак, като  

попарен „Не ме пипай!” – изблъска ме и се изпари  на секундата,  кво ли си вика – тая чалната, я по–далеч, през носа ви ще излезе да знаете, дет ме изпратихте на гъза на географията в това забравено от интернет село, само и само да е по-далеч от София, пада ви се, всичкото сами си го заслужихте, въобще не ви съжалявам...

Като  ме   заточиха  на  село при баба, по цял ден mp3–ката в ушите и

дънех музика, и още първия ден ги  заковах  и двамата, отличаваха се определено от другите ръбове, дето  за нищо не ставаха и бързо ги отрязах, ама Стефан и Милен си ги прикотках полекичка,  щото и те  веднага, ква е тая – софиянката и така – кво слушам, що съм там и от дума на дума, хайде   на кафе, после на разходка, после да се къпем на реката – паднаха им очите, като се съблякох гола и хвърлих във вира, доста се чудиха докато и те се  съблекат,  пък  беше  такава  жега, много бяха смешни, като си криеха патките с ръце и накрая  естествено  стигнахме  до плевнята и сеното – класика!… Стефан, в началото беше истинско дърво, ама от най-коравите, първо трябваше да го науча да се къпе всеки ден, пък за дезодоранта и дрехите да не говорим, добре че не се опъваше, накрая стана съвсем като истински, първия път не се справи въобще, срам го беше,  бързаше  да  свърши  и  избягваше  да  гледа  Милен,  той  пък  се хилеше като идиот и се чудеше що е гол и кво прай там, и сламата го бодеше по голия задник и мен ме боцкаше,  ама ми беше гот  и като му  дойде реда,  хич го  нямаше и него, цяла седмица им трябваше да свикнат един с друг, после стана супер гот, Чечо се научи да се чука страхотно, а  пък  Милото с тоя мускули и стажа, дето изкара при мен, ще тръшка и най-претенциозните мацки без проблем…

Исках дете, нарочно, да им го върна, да видят те, да видят...

Кво ще видят?

(текстът е откъс от новата ни пиеса "Амарантос", автор е Димитър Кабаков)

Това, което искаме да ви попитаме е, срещали ли сте в живота си някой сподобно на това говорене и мислене? Ако, да, бихте ли го описали! Блаагодарим за отзивчивостта!